До такава степен идва нашето старателно отрицание и нашето угодническо прехласване, което срещаме в нашето минало, и дано да няма продължение в бъдещето. Тук се вглеждаме в страниците на един косвен дневник. Този жар е едновременно предназначен и насочен към читатели, въпреки че съдържа и интимна, чисто битова, самовглъбена същност. Защото дневниците излъчват и своеобразна изповед.
Един англичанин, когото попитали защо си води дневник, казал: „Ами не искам да пиша това, което мисля за тези хора, при положение, че може да го прочетат. Пиши тогава за хубави неща – му казали. А той отговорил: Е, не съм чак толкова голям лицемер.“
Ние за кой ли път споменаваме едно събитие, което завинаги си е отишло, но и завинаги е останало в нас. Не само като литературна и като историческа памет, а като реални, съвременни, позитивни последствия в историята на българската държавност.
Целият XIX век е наситен с войни, въпреки идеята за равенство, свобода и социална справедливост. Започва още от края на XVIII в., после идва Отечествената война в Русия от 1812 г., Европа след разгрома на Наполеон. Конструира се „съюзът на императорите“. После идва крахът на европейската революция от 1848–1849 г. разочарованието от политическата способност на европейската интелигенция, от съдбата на национално-освободителното движение в Полша и Ирландия. Следва войната на половин Европа, заедно с Турция, срещу Русия, назована Кримска. След това – Гражданската война в Съединените щати, 1861–1865 г, не по-малко кръвопролитна, отколкото Наполеоновите походи, довели до превземането на Виена и Берлин, драмата при Бородино.
Но през пролетта на 1877 г. се случва нещо съвсем различно. Политическият и интелектуален климат претърпява внезапна и съществена промяна. Дотогава съвременниците бяха омерзени от подмяната на идеалите и идеите на XIX век при обединението на Германия и Италия. А дворците отново побеждават колибите.
Новите политически конфигурации под фасадата на национални държави са осъществени не от революционери-мацинисти, а от потомствени аристократи, от Кавур, от крал Виктор Емануил, от граф Бисмарк, от барон Шварценберг.
Властваше едно вкоренено униние от онези войни, които, тука беше много хубаво казано, не бяха предизвикани, а планирани по начин да решават справедливо социални и най-вече национални въпроси.
И изведнъж по чайове, вечеринки, по сказки, по църкви се понася една мълва, която след това става влудяваща, сурова и свирепа реалност: „Наши братя отвъд Дунава, християни, славяни – етнос, лежащ в основата на славянската цивилизация, е жестоко малтретиран със зверства, с които бяха потушавани още първите въстания в Османската империя и в българските ни провинции“. Това предизвика един шок, който постави въпроса за моралното здраве на цялото европейско общество. Тук вече не ставаше дума за банализирания израз на натиск на стратегически имперски интереси. Тук ставаше дума за спасяване на братя християни, братя славяни. Въпреки още неподготвената за война руска армия, въпреки унижението, на което беше поставена Русия след поражението ѝ в Кримската война... Изведнъж вече има мотив, имаше тръпка, имаше порив, имаше причина да се лее кръв.
България не беше за Русия Средна Азия и Търново не беше Самарканд! Това беше, наред с всичко останало, и война на вярата. Това беше и победа на вярата. Но това днешните ни новопокръстени християни избягват и да споменат като основна причина.
Войната и за самата България беше продукт, рожба, еманация на общественото мнение в Европа, което днес наричаме гражданско общество. И в това отношение мога да попитам един цар, все още самодържец, той е наречен Освободител още преди, в добрия смисъл на думата. Той даде широка автономия на финландците. Той освобождава Херцен от Сибир. И затова в Хелзинки има паметник на Александър II. Но питам аз, ако не беше Александър II, откъде накъде финландски полк ще се сражават за освобождението България?!
В една многонационална империя, тогава приемана за най-изостаналата в политическо отношение структура страна, извърши велика европейска мисия. По това време Русия беше по-европейска страна, отколкото онези, които я назидаваха как да стане такава.
Има и нещо друго. Ако трябва да употребим съвременен жаргон –ние сме продукт, и то първи, на онова, което днес наричаме гражданско общество. С нас беше цялата прогресивна Европа – църковна Европа, научна, Европа на мислители, Европа на художници, Европа на хора, които бяха разгневени от жестоките парадокси на османското господство в страна като България. Едва тогава те разбраха, че там има един народ с дълбоки държавни, институционални и книжовни традиции, че българите са хора на книгата, с което дотогава се изтъкваха само евреите. Едва тогава се почувства една вина, един спазъм на разкаяние от страна на тези хора. Но с официалните правителства не беше така. Най-големият парадокс е, че в Англия се развива най-силното пробългарско движение, а правителството на Нейно Величество има най-решителната подкрепа за Турция.
Така че ако наистина трябва да погледнем към някои тези на съвременни журналисти, които по този начин станаха и печално известни – да сме били почакали – то, ако не беше руското оръжие, онази възмутена Европа щеше да ни осигури може би само едно красиво погребение.
Кажете на арменците, че трябвало да почакат.
Така че тук става дума за една знаменита, безпрецедентна война за освобождение, за една безподобна саможертва на цял един народ в името на брата по вяра и кръв.
Тази война доказа и друго. Стана ясно, че само с морков и празни декларации не може да преклониш народ, който макар и да страдаше от самодържавието, остана верен на мисията си в света. Отечествената война в Русия от 1812 г. се водеше от национални идеи и в нея Русия показа най-мощната съпротива срещу чуждата инвазия. Въпреки че Наполеон носеше на руснаците по-добри социални условия, те предпочетоха достойнството.
В Освободителната за България Руско-турска война от 1877–1878 г. цялото продоволствие на руската армия е било заплащано скъпо и прескъпо – от овеса за конете до ракията. Някои българи доста забогатяха от тази дейност, по-късно инкасирайки я в държавен патриотизъм. Докато Наполеон, който 70 години по-рано освобождава Италия от австрийците, намира за първа задача да наложи данъци на местното население за издръжка на освободителната френска армия.
Това прави, както вече подчертах, Освободителната война безпрецедентна. В нейните редици се сражаваха потомците на Лермонтов и Пушкин. Дали те са искали да забият руския флаг на „Света София“, или са се втурвали,заедно с братята си опълченци, за да го има българския?
Има един логичен въпрос, на който не е необходимо да си мастит и знаменит историк, за да си отговориш и сам. Ако Русия имаше тези зловещи планове за превръщането на България в придатък, защо тогава ще строи или ще поставя началото на първата библиотека в София, на основните държавни институции, на темелите на българската управленческа система? Защо ще прави силна армия? Когато искаш да управляваш една страна, не й правиш армия.
Първата работа на САЩ след войната с Испания е да разформирова антииспанското въоръжено движение на Хосе Марти. Най-добрите познавачи на балканската история в САЩ – американци от хърватски произход, пишат, че в тази война Русия е водена от „чист идеализъм“. Преувеличено, но... малко.
Равносметката от тази война на Русия с Турция е също, че Англия и Австро-Унгария присъединиха задълго съответно Кипър и Босна и Херцеговина. Няколко месеца след войната обаче освободителят се натовари на шлепове и напусна България. Не остави тук банки, железници и военни бази. Остави само костите на своите синове. За съжаление, това не попречи по-късно митът за т. нар. Задунайска губерния да стане основание за българо-руския конфликт по време на регентството.
В кубинската Конституция имало клауза, според която американските войски се ползват с правото да се намесват в случаи на безредици, както го и правят. И това, заради освобождението от испанците, макар и без един изстрел.
Така че в случая с книгата на Чичагов отново четем за едно необичайно, прецедентно събитие. А едно събитие не влезе ли в литературата, то значи, че не притежава достатъчна значимост.
Българското Освобождение обаче е възпято завинаги. Това, освен всичко друго, е свидетелство, че ние винаги сме били признателни и на онези, които по един или друг начин вързаха ръцете на своите правителства, за да може Русия да осъществи своята велика освободителна мисия… Оттогава възкръсва името България на европейската политическа карта. Оттогава се говори за нас не като за българи, скъсали със своето средновековно минало. Оттогава започва възраждането на някогашното държавно и книжовно великолепие на българската нация. И тук „ура“-патриотизмът няма място. Защото патриотизмът не е значка на ревера, не е партийна субсидия и не е хонорар. Патриотизмът е да покажеш, че обичаш някого заради това, че е помогнал на България.
Благодарността и признателността не са раболепие. Ако някои го възприемат като такова, това е неискрена съвест и скриван манталитет. Благодарността е приложение на интелекта и достойнството на честта. Никой не е станал по-малко значим поради благодарност. Обратното е по-честа зивисимост. Това е част от безсмъртната любов и привързаност към майката и Родината. Така че днес ние изразяваме това и цяла година ще говорим за това. Нека си пробват перото в измишльотини онези, които се мъчат и пъчат да бъдат забелязани. Това също е константна величина в нашата национална памет. И ако от някогашното проруско подмазвачество е останало нещо у нас, то е защото и тогава също е имало „прагматици“.
Много неща ще минат в бъдеще.
Няма красива война. Когато носиш щик или ракета и седиш в танк, не можеш да бъдеш ангел. Но има и свещени войни, които – въпреки грозотата на избиванията, – поколенията помнят. Част от такава свещена памет е прекрасната книга, издадена от едно прекрасно издателство, за което трябва да бъде поздравено. Трябва да бъде поздравено и Руското посолство. И на ситуационните русофоби, които се упражняват в разни шегички за това събитие, има какво да кажем – такива като вас не свършват и по земята българска.
Плесента живее навред. Но ведно с всички други, чиято душа ще бъде просветлена след прочита на тази малка книжка, казваме: тук сме. И тук ще останем!