Актуално

Юлия Вревска – Розата на Русия, откъсната за България (1 част)

Военните милосърдни сестри се появяват за пръв път в Кримската война (1853-1856), известна в историята също и като Източната война – Кръстоносен поход срещу Русия. След това феноменът фронтово милосърдие се развива във всички следващи войни: Руско-Турската, Руско-Японската, Първата световна война, Втората световна война, във войните през втората половина на XX век и първите две десетилетия на XXI век.

Военните милосърдни сестри облекчават страданията на ранените и утешават умиращите, а за откъснатите от родния дом хора, гинещи на фронта, те често се явяват и последните, които им напомнят за близките, които никога повече няма да видят.

Има човешки качества, които през всичките времена предизвикват възхищение, благодарност и признателност – милосърдие, доброта, състрадание, емпатия. Най-прецизно, правдиво, пълно, достоверно и особено ярко човек разкрива своята същност в сложни жизнени условия и ситуации: в хода на войните, стихийните бедствия, болестите и епидемиите, социалните катаклизми и политическите катаклизми. В историята има много примери за човешка саможертва и за всеотдайна помощ на своите събратя, в това число и оказване помощ на съвсем непознати хора. Именно в такива гранични условия, човек показва своята истинска същност и истинската си природа.


Кримската война (1853-1856) създава своите герои, в това число и военните милосърдни сестри, редовите войници и матроси, обикновените хора.

От нашия жизнен опит искаме да споделим, че един от първите символи на алтруизма, хуманността и жертвоготовността, с които всеки гост на града-герой Севастопол се запознава още при първото си посещение, това са подвизите на милосърдната сестра Даша Севастополска и матрос Петър Маркович Кошка.

В историята на отбраната на Севастопол името на Даша Севастополска (Дария Лаврентиева Михайлова), легендата на Кримската война, стои редом с прославените имена на адмиралите В. Корнилов, П. Нахимов, В. Истомин, великия хирург Н. Пирогов, героя-матрос П. Кошка.

Историята е съхранила за поколенията онова велико човеколюбие, с което първата в света военна милосърдна сестра Даша Севастополска е утешавала ранените и умиращите защитници на града-герой Севастопол:

- Потърпи любезен! Всичко ще бъде добре, миличък!

Тези паметни думи влизат в лексикона на всички военни милосърдни сестри от онези времена до днес.

Военните милосърдни сестри от онези далечни времена са девици и вдовици с благороден произход, аристократки както по произход така и по образование и възпитание, по дух и човечност.

Сред тези благородни дами, които по думите на Николай Иванович Пирогов, „безропотно понасят всички трудности и опасности, безкористно жертвайки себе си с геройство, което прави чест на всеки войник”, се откроява името на баронеса Юлия Петровна Вревская (25.01.1838 – 24.01.1878), милосърдна сестра, доброволка, в състава на медицинската служба на Руската армия по време на Руско-турската освободителна война 1877/1878 година. От действащата армия баронеса Вревская е преместена в 48-ма военна болница в Бяла, където заедно с приятелката й Мария Неелова спасява живота на стотици ранени войници. В Бяла пет милосърдни сестри се грижат за 400 ранени войници.

* * *
Темата за участието на баронеса Юлия Вревска в Руско-турската война 1877-78 г. е била обект на внимание от автори у нас и в Русия. Нашият интерес към тази тема е назад във времето. В периода 1967-87 г. между Пазарджишки окръг и Ставрополския край са установени разностранни икономически и културни връзки и контакти. В края на този период се подготви за издаване исторически сборник на български и руски език. В него бе застъпена и темата за Юлия Вревска. За съжаление, поради известни причини, сборникът не излезе, но ръкописите и копия на документите са запазени в Държавен архив – Пазарджик.


Настоящата статия е опит да се погледне към същността на войната от 1877-78 г. през живота и саможертвата на Юлия Вревска – образована и интелигентна жена от висшето общество, една от многото участници от тила на руската армия, допринесли за успешния победен завършек на войната, наречена Освободителна. Отговорите на въпроса: тръгват, бият се, защо – и преди и сега, поради различни причини е бил нееднозначен, понякога дори несъобразен с историческите факти.

Още в хода на войната, Ф. М. Достоевски, един от авторитетите на Русия, който страстно и усърдно въздейства на общественото мнение за обявяване война на Турция с цел освобождаване на балканските славяни, има своите тъжни прозрения.

В „Дневник на писателя“ той пише, че веднага след Освобождението, Русия ще срещне неблагодарност и клевети. „Те дълго, о твърде дълго няма да повярват в безкористността на Русия. Те ще търсят от Англия и Германия да ги бранят от Русия. Ще изтъкват като политическа, а по-късно и като научна истина, че ако през тия 100 години, не би я имало освободителката Русия, те отдавна биха се освободили от турците, било благодарение на собствената си доблест, било с помощта на Европа. Нещо повече, ще говорят с по-голямо уважение за турците, отколкото за Русия. Ще се умилкват на европейските държави, ще клеветят Русия, ще бълват хули и клевети против нея. Естествено, в миг на някаква сериозна опасност, те непременно ще се обърнат за помощ към Русия.“.

Разбира се, когато разсъждава по тази тема, Ф. Достоевски не твърди, че това ще бъде дело и позиция на народите като цяло.

Част от отговорите на въпроса за целта и същността на войната могат да се търсят и в житието на Юлия Вревска. Моралният и човешки подвиг на тази жена е трудно оспорим.

Обясненията за него обаче са различни, с нюанси и полутонове.

Ето мнение отпреди 50 години: „При обслужване на болните тя заболява от петнист тиф и след 15-дневно тежко страдание изпада в безсъзнание, изоставена от всички без всякакви грижи, далеч от близки и Родина умира.“.

Друго мнение, 50 години по-късно: „Личността ѝ е обвеяна в тайнственост. Никой от биографите ѝ не е разгадал нейната душа – кого е обичала, какво е ненавиждала. Можем само да допускаме, че идването ѝ в България не е само, вътрешен подтик на жертвоготовност, а и бягство на чувствителната, мечтателна и интелигентна Вревская от празния светски живот. Бавното самоубийство, на което я обрича работата на милосърдна сестра, ясно говори, че тя при никакви обстоятелства не е желаела да се върне към предишния начин на живот. Но това не е достатъчно условие за нейния героизъм във войната, в която кръвопролитията биха размътили разсъдъка на много мъже. Колко ли силна трябва да бъде любовта към ближния, за да победи егото.“.

Ето и разсъждение на руски автор: „Ю. П. Вревская самоотвержено се е грижила за ранените и болните, в т. ч. и в заразени бараки; епидемии от тиф, дизентерия, малария косят войниците не по-малко от оръжието на противника... Както и много други сестри, Ю. Вревска се заразява от петнист тиф, бори се повече от две седмици с болестта, но не може да я победи. Ю. Вревска умира на 37-годишна възраст.“.

Участието на жени във военни действия, било то и в тила, като медицински сестри, е неприето и неразбираемо през втората половина на 19 век, макар да има прецедент в Кримската война – 1853-56 г. Участието във войната и смъртта на личност като Юлия Вревска е объркващо, и от днешна гледна точка.

В Руско-турската война от 1877-78 г., участието на милосърдни сестри е по-масово и предварително подготвено.

Червеният кръст, Георгиевското и Покровско сестрински дружества организират курсове за подготовка. На фронта са изпратени 2300 сестри, заявленията за участие са над 3000.

Този факт сам по себе си е показателен и има косвено отношение към оценките за целта и същността на войната през 1877-78 г. Известно е, че медиците дават над 500 жертви във войната. На Докторския паметник в София са изписани 530 имена.

Юлия Петровна Варпаховска е родена на 29 дек. 1841 г. в гр. Старица, Тверска губерния. Баща й, ген. Пьотр Евдокимович Варпаховски се мести в различни гарнизони. Въпреки тези обстоятелства, Ю. Петровна получава добро образование. Възпитавана е като аристократка. Учи и в Императорския девически лицей. Била е на 10 г., когато се установяват в гр. Ставропол. Градът е създаден като крепост през 1777 г.

Самото име означава град на Кръста. Намира се подножието на Северен Кавказ. Кавказ е един от най-сложните по национален състав райони в света с над 50 етноси и народности. (Преди разпадането на СССР, живеят в 4 съюзни, 11 автономни републики и области. Могат да се отнесат в 4 езикови семейства: северо-кавказко, картвелско, индоевропейско, алтайско. Към първото спадат: адигейци, кабардинци, черкези, абхази, абадини, чеченци, ингуши, бацбийци, кистани.

* * * 

Тук има и примеси от българи.

След преместването на българите от държавата на Кубрат, една част се установяват в района на днешния Кисловодск и се смесват по-късно с алани и кумани. Някъде към 14 век се оформят народностите карачаевци и балкарци.)

Следва продължение

Капитан I ранг о.р. професор д.пс.н. инж. Илия Пеев
Капитан от артилерията о.р. Илия Стефанов, магистър по история