Много имена не само се докосват, а и имат своето достойно място в историята на Балканите, свързани са неразделно и със съдбата на България. Едно от тях, което и до днес се помни, е това на граф Н.П. Игнатиев.
За него политиката се гради не само от интереси, но и от симпатии. Това проличава, „когато нейно британско величество кралица Виктория заявява високомерно, че „никой в Англия няма да се съгласи нашата чест и интереси да бъдат пожертвани заради българските жестокости“, управниците на Австро-Унгария настояват за „подялба“ и „поглъщане“ на южните славяни, и железният канцлер на Германия Бисмарк отронва презрително, че за каузата на овцекрадците от Долния Дунав не заслужава да бъде жертван животът дори на един померански гренадир – в същото това време в сърцето на Османската империя, пред лицето на Високата порта и безсърдечните владетели на Европа, в качеството си на посланик граф Игнатиев изстрелва своя ултиматум: „Или автономия, или анатомия!“ – сиреч война.
Тази негова формула, изречена по време на Цариградската конференция, подчертава готовността на Русия да освободи поробените славянски православни братя от петвековния ярем на османското робство и „да върне дълга си към родината на просветителите Кирил и Методий“. Такъв е този вече утвърдил се като дипломат от кариерата граф.
Така известната българска журналистка и изследователка на живота и делото на Н.П. Игнатиев – Калина Канева – започва своята книга „Н.П. Игнатиев – графът на българите“, която може би е единствената обемна студия, посветена на руския аристократ и неговия род.
Не бих си позволила при толкова много достойни автори, изследвали личността на графа, да споделям какво аз мисля за него, но ще си позволя да цитирам фрагмент от спомен на М. Балабанов, прочетен на тържествено събрание на Българското книжовно дружество през 1909 г. в София. Ето как Балабанов е видял в личността на граф Н.П. Игнатиев: „Кипяща натура, ярка фигура, мощна необикновена личност, стремително действащ талант, метеор – това са определенията за него. Не един съвременник на оная бурна епоха, преди повече от столетие, е оставил щрихи към „импозантната сянка на оня живостен, оня прозорлив, оня пълен с енергия руски политически мъж, който тъй много бе обикнал България, и който тъй много бе спомогнал за нейното духовно и политическо освобождение.“
А Калина Канева вижда в графа също една величава личност. С много точни краски и с много емоция тя пише за делото на Н.П. Игнатиев, че нито „трудности и авторитетите спират Игнатиев. При това в поставените си цели той никога не преследва лични съображения и изгоди, а удовлетворение на съвестта. Върху основата на любовта се изграждат неговите постъпки. Това чувство у него се разпростира всеобхватно: природа, славянство, човечество, особено неговата угнетена част. Където и да е, с каквото и да се занимава, всичко прави с любов, отговорност, за векове. Обладан от „руската чувствителност и християнски хуманни принципи, той приема чуждата болка за своя.“
Много се знае за ролята на графа в Руско-турската война, но много не се пише за това, че далеч преди нея той е съдействал изключително активно за възстановяване на Българската екзархия. Дългогодишно лично приятелство свързва митрополит Натанаил Охридски с графа, който по това време е посланик в Истанбул.
В митрополията в Охрид е открито писмо от тяхната кореспонденция, в което четем интересни факти: „Благодарение на енергичното съдействие и застъпничество от страна на руския посланик генерал Игнатиев всички препятствия се отстраниха и аз, във втората половина на март 1874 г., се снабдих с берата за Охрид.“
Трябва да се подчертае, че от времето на св. Климент Охридски не е имало български митрополит на Охридската катедра. Именно приятелят на граф Игнатиев митрополит Натанаил оглавява епархията и се именува Охридски. По-късно е изгонен оттам и става Пловдивски владика. Граф Игнатиев му дава набор от църковни книги с духовно-нравствено съдържание. Годината е 1874-та. Тогава руският дипломат споделя пред своя български приятел следното: „Ще ви доверя нещо. Знайте, че след около три години непременно ще има война между Русия и Турция. Знайте това и действайте внимателно.“
Този толкова многопланов образ на граф Игнатиев събужда у много от нас и днес респект към неговата личност. Тъжно е обаче, че някои от години се напъват да пренапишат историята и да поливат полето на забравата, за да може тръните да растат бързо и да покрият паметта българска, която все още пази спомените за тези, които са дали живота си за нашето Освобождение.
Така става и личността на граф Н.П. Игнатиев. И се питам дали някой от тези новорасли критици и заличители, които се напъват да покажат пред младите едно ново, изкривено от лъжа и фалшиви новини лице на новопишещата се история, има 800-годишна родова памет, както родът Игнатиеви, чийто славни представители през всичките тези лета са били в служба на отечеството. Нека някой се похвали с такава семейна история и с такова признание от почти половината свят, където представители на рода на руския дипломат са работили в името на свободата и разбирателството.
На критикарите бих припомнила мисълта на големия български изследовател, писател и дипломат Симеон Радев, който казва, че „за руската политика през различните епохи може да се съди различно. Но за освободителното дело на Русия трябва да се пише с преклонение и на колене.“ И това се отнася и до личността на граф Н.П. Игнатиев.
Странното е това, че и днес потомците на графа, въпреки новите реалности у нас, все още продължават да обичат България, за чиято свобода и държавност техния предтеча е работил. Имам честта да съм близка с правнучката на графа Олга Чевска, която често гостува в България. Знаем се с нея от много години и никога, идвайки в страната ни, тя не пропуска да гостува в дома ми на чаша чай и да сподели някой новооткрит спомен за своя славен прапрадядо.
Последният път, когато Оля ми гостува, с нея си говорихме за родовата памет. Попитах я за това, защото тя съхранява ценни реликви. Олга Чевска носи златния медальон на съпругата на граф Игнатиев Екатерина Леонидовна, в който и до днес стои скътана неговата снимка, както и нейният пръстен.
Попитах кое е по-отговорно да се пази и предава от поколение на поколение – материалните реликви или родовата памет и дали за нея това е тежък кръст? „Тази семейна реликва ме прави необикновено радостна, че притежавам тази ценна вещ – ми отвърна Олга. - В исторически план, а не в материален. Този медальон Николай Павлович е подарил на Екатерина Леонидовна и тя го е носела постоянно. Вероятно е имало традиция, защото той е бил предаден на моята баба, голямата внучка, а аз съм голямата внучка на моята баба. А колкото до кръста... Не, за мен той не е тежък, а напротив, като че ли е източник на някаква сила. Ще припомня какво е казвала моята баба на баща ми, когато е бил още дете – че трябва да се чувства така, все едно кръвта му говори, т. е. да не извършва някакви недобри постъпки. Но когато ме представят като потомка на граф Игнатиев, винаги чувствам, че не съм заслужила такива почести, защото съм най-обикновен човек. Но пък съм голям патриот и обичам моята страна, както са я обичали и моите предци. За мен е голямо щастие, че съм се родила в Русия и че никъде няма да замина.“
И ми се ще да завърша разказа си за тази толкова уникална личност граф Н.П. Игнатиев с една негова мисъл:
„Народите правят историята, а не дипломатите!“
Анатолий Шчелкунов: Хората наистина имат погрешна представа за дейността на Н.П. Игнатиев
По повод появилите поредни инициативи на желаещи за пореден път да зачеркнат делото на граф Н.П. Игнатиев публикуваме позицията на бившия генерален консул на РФ във Варна и дългогодишен и искрен приятел на България:
Внимателно прочетох новата политическа пропагандна атака срещу граф Н.П. Игнатиев в навечерието на 190-годишнината от рождението му. Не може нищо да се каже за това, тъй като в това отношение работят изтънчени майстори на информационната провокация. За да обосноват инициативата си, те повтарят отдавна използваната клевета и жонглиране с исторически факти, които нямат нищо общо с действителността. В статията си „От болна глава към здрава“ се опитах да покажа това.
Новите български издания твърдят, че ще оповестяват публично уж неизвестни досега „секретни“ документи. Но всички цитирани документи отдавна са известни на историческата наука и са получили научно тълкуване. Отново тези автори успяват, както гласи известната поговорка: „Напънала се планината и родила мишка“.
За съжаление, от отговорите на читателите на тези клевети, разбрах, че тези клеветници на дейността в защита на БЪЛГАРСКАТА КАУЗА, която граф Игнатиев последователно извършваше, са успели не само да дезинформират много хора, но и да ги „преформатират“. Зловредното засяване дава плод. Хората наистина имат погрешна представа за дейността на Н.П. Игнатиев. Така е действал навремето майсторът на дезинформацията Гьобелс.
Затова, разбира се, е необходимо да се покаже историческата истина с помощта на автентични исторически документи. Няма друга рецепта. В най-богатите хранилища на Архива на външната политика на Руската империя към Министерството на външните работи на Русия и Държавния архив на Руската федерация не открих никакви документи, които в контекста на трагичната смърт на Васил Левски, да хвърлят сянка върху Н.П. Игнатиев.
А що се отнася до инициативата за преименуване на летище „Граф Игнатиево“, бих казал следното: Селото получава това име, както е известно, по желание и инициатива на жителите му през 1902 година. Жителите са поискали съгласието на граф Н. П. Игнатиев, когато той, насочвайки се след осветяването на църквата „Рождество Христово“ в Шипка към София, минава през това село.
Ако потомците на онези, които са знаели добре заслугите на Николай Павлович за освобождението на България от петвековното турско владичество, вземат някакво друго решение, противно на паметта и уважението на предците си, то това е едно. Друго нещо е преименуването на летището. Избързаха, струва ми се, инициаторите на тази идея. Не са го обмислили добре.
Да, разбира се, името на славния син на българския народ капитан Димитър Списаревски отдавна заслужава достойно увековечаване. Но да наречем летището, на който са базирани „новите окупатори“, на името на героя, загинал в резултат на въздушен таран и унищожил предшественика на тези „окупатори“ – американския бомбардировач B-24 „Liberator“ (какво богохулство : да наречем „Освободител“ този, който изби мирните жители на българската столица), би било подигравка с потомците на онези летци, които посяха смърт над София. Все пак ми се струва, че би било по-разумно летището на града, което той защити, жертвайки живота си за него, да се нарече името на капитан Димитър Списаревски.
Снимки: Иван Василев, Сияна Струнчева и архив
Източник: СБЖ