Предлагаме ви размислите на известната журналистка Калина Канева, която над 40 години издирва документи по руските и българските архиви и спомени за живота и делата на Николай Павлович Игнатиев, и която е автор на книгата „Н.П. Игнатиев — графът на българите“ по темата за значението на делото на граф Игнатиев за българската история
Цяла седмица България се вълнува, мнозинството отхвърля лъжите и изопачаването на историята за личността и делото на граф Николай Павлович Игнатиев. Значи има я „държавата на духа“, както нарече България най-големия българолюбец от 20-и век акад. Дмитрий Лихачов, чиято 120-годишнина ще почетем тази година.
Малко се знае, че един от постулатите на Николай Игнатиев е, че в политиката не трябва да има само интереси, а и симпатия.
Когато ме питат, кое е най-важното в личността на Игнатиев, мисля, че това е хуманността: любов към близките, към Родината и славянството, най-вече – към угнетените народи, но не само чувство, а и всячески усилия за постигане на доброто.
Игнатиев не е тръгнал от празно място, свързано само с неговата епоха. Чувството му към България има много далечни корени, фиксирани в родословните книги още от XIV век. Като начало на Игнатиевския род се сочи болярина Фьодор Дякон. Първородният му син е известния в руската история Св. Алексий, митрополит Московски и на цяла Русия, чудотворец и лечител, спасител на православието. Не случайно в Храм-паметник „Рождество Христово“ в град Шипка има икона, специално изработена в манастира „Свети Пантелеймон“ и стенопис над самия олтар с неговия лик. Като настоятел на малолетния княз Дмитрий Донской е основател на обединената Московска държава, строител на църкви, манастири и на каменните стени на Московския Кремъл, предрекъл появата на гр. Самара. Не случайно Самарското знаме е поставено върху неговия саркофаг три дни за поклонение на московчани преди да бъде връчено на българското опълчение в Плоещ. По Самарското знаме остават капки от сълзите и свещите на московчани, към които скоро се прибавя кръвта на бойците, които падат един след друг, но не изпускат бойното знаме с ликовете на Кирил и Методий в битката за Освобождението на България.
От другият му син Теофан тръгва Игнатиевския род до наши дни. Синът на Теофан служи при Киприан, митрополит Московски и на цяла Русия, по произход българин от Велико Търново, възпитаник на Теодосий Търновски и принесъл православните традиции на старобългарската Търновска школа. Потомците на Степан в продължение на 150 години са служили при следващи митрополити.
Когато започва Руско-турската Освободителна война, Игнатиев, който е посланик на Русия в Цариград, е призован в свитата на император Александър II и заедно пребивават на българска земя около половин година.
Винаги съм се чудила какво съдържат думите на Игнатиев „дълг към България“, „задължения към българите“. Открих отговора в едно писмо на Игнатиев до съпругата му, написано на 10 юли 1877 година в бивака край река Янтра в село Бяла: „Отец Николски отслужи обедната служба в българска черква. Първата руска литургия в присъствието на руския император на българска земя, очистена от турците! Ние връщаме нашия дълг на родината на просветителите Кирил и Методий!...“ Няма да коментирам, а ще добавя от прочетеното в други мемоари: в разговор събеседникът му казва, че Русия е получила православието от Византия, а Игнатиев парира „не, от България, чрез Кирил и Методий.“
Имам една голяма надежда: да се появи изследовател на активната дейност на Игнатиев по откриването и опазването на Кирило-Методиевската книжнина и дело в Светите места.
Много бих искала повече да се знае за обкръжението на Н. Игнатиев. Ще спомена само съпругата му Екатерина Леонидовна, чието име срещаме във вестници от онова време. Дописка във вестник „Стара планина“ ни съобщава, че по време на подписването на Лондонския протокол за мирно уреждане на Източния въпрос Екатерина Леонидовна, правнучка на фелдмаршал Кутузов получава в Париж от руската колония китка цветя с исполински размер за нейната дейност в полза на поробените славяни. Вестниците съобщават също и за децата-сирачета след жестокото потушаване на Априлското въстание, които тя събира и изпраща в Одеса, откъдето биват настанявани в приюти и училища.
Последното, на което искам да обърна внимание е, че написването на репортажите „От долината на смъртта“ и „Хората без сълзи“ от американския журналист Макгахан се дължи на княз Алексей Церетелев, „дясна ръка“ на посланик Игнатиев, който го повежда по пожарищата и кланетата на Априлското въстание. На гроба на Макгахан е написано „освободител на България“. А гроба на княз Церетелев откриваме едва сега в село Липяги, Пензенска област (Русия) и се надявам, че в скоро време и с наше участие ще бъде реставриран.
Моята книга „Граф Н.П. Игнатиев — Графът на българите“ (около 530 стр. и 400 фотографии) съм написала като журналист с акцент върху детайлите, свързани с личности, събития и достоверност.
Не знаех думите на Симеон Радев, че „историкът трябва да пише за освободителното дело на Русия „на колени“. Събирах тази книга в продължение на десетилетия „на колене“.
„Сърцето ми принадлежи на българите“, изповядва граф Игнатиев.
„Аз намерих една формула, чрез която да се установи мир на Балканите — Сан-Стефанска България, но не по моя вина това не беше осъществено“.
В дома на журналистите на ул. „Граф Игнатиев“ 4 журналистът литературен критик Петко Тотев свърза най-големите българолюбци в двата века граф Николай Игнатиев и акад. Дмитрий Лихачов и сподели своята догадка, че „Санстефанска България е държавата на духа“ — т.е. това е територията, на която се говори на български език, пише се на кирилица и се изповядва източното православие.