Петко Тотев (12.01.1932 – 23.07.2017) – вдъхновител и съосновател на Кирило-методиевския вестник „За буквите – о писменехь“
…онзи, който не знае и за първи път чува имената на най-големите българолюбци на ХIХ и ХХ век, ще запомни основните понятия, свързани с тези имена. Когато става дума за граф Игнатиев – Санстефанска България, когато става дума за Дмитрий Сергеевич Лихачов – Държава на духа...
Когато говорим за „Държава на духа“, чрез това понятие разкриваме, може би за първи път, какво значи Санстефанска България, и разбираме, че тя не е историческа илюзия, че не е някаква игра, в която картографите на Балканите се упражняват кой ще надхитри другия. Санстефанска България е Държава на духа – т.е. изградена на епархийна и екзархийна основа, върху места, където след дълго робство се говори на български език и където има източноправославно богослужение на славянски език. Нима това е илюзия? Нима е по силите на „великите“ сили да режат и Духа като баница на своите зелени маси, нима е дипломация, нима е история? Не, то е нещо повече. Сцеплението на двете понятия е естествено. Когато става дума за Държава на духа, разбираме Санстефанска България вече не като историческа мечта, а като понятие, което има многовековна история и тя не е политическа и геополитическа конюнктура. Санстефанска България и Държавата на духа са единосъщност и неразделност, които свързват завинаги имената на граф Игнатиев и Лихачов. 2010
* * *
Казаното от графа на българите и от човеколюбеца в жестокия ХХ век се преплита, създава неограничени възможности. …Търсейки границите на бъдеща България върху неоспорими реалности, върху действащи български епархии в Османската империя, графът непрекъснато е набирал височина над предвидимите ходове на съперничещите велики сили. В същия стил Д. С. Лихачов подкрепя българската държавност непосредствено пред нови изпитания и проекти за нейната ликвидация.
Чрез сцеплението на епархийната, екзархийната, духовната Санстефанска България и Държавата на духа се освобождава колосална енергия. И не само за нас. Започва общо движение към духовни първоценности. Силовият и себичен прагматизъм не е безалтернативен, както изглежда през призмата на политическата и геополитическата конюнктура...
Малко преди да бъдат обявени и следвани неолиберални проекти, лихачовската Държава на духа пак и пак съедини държавата и духовността. При реформи за колкото е възможно по-малко държава държавното течение на Нева предложи духовна влага за опустиняващи ниви. Още в самото начало на поредни преходи става безпощадно ясно, че разбойникът не ще успее да се идентифицира като свободна личност, че правата на човека не ще се заличат от всепозволеността на престъпника.
От Сан Стефано все по-ясно и по-силно се издига гласът на графа, благородника, аристократа, мегадипломата. За Русия, Европа, света са необходими спасителни алтернативи. Епархиалната, духовната основа на Санстефанска България е актуален повод и за прагматични политици и идеолози да погледнат към съвременния свят по-широко, не само откъм доминантите на собствените си интереси.
Русия в ХХ век споделя съдбата на Санстефанска България. Много руснаци остават извън границите на своята държава. Но и в ХIХ, и в ХХ век опитът да се отнеме победата от победителя не води към нищо друго освен към пирова победа. Навсякъде, където има Държава на духа, силово решаване на проблемите е анахронизъм.
… Българската държавност в нейните духовни първооснови и перспективи влива вяра, надежда и любов в сърцето на всеки българин, попаднал в прехода от един нов ред към следващ нов световен ред. Засилват се противодействията на разнообразието, идентичността, алтернативата. Екологията на културата пробива догмите на вулгарния глобализъм. Отечествени и освободителни войни имат най-трайни последици в общохристиянско прозрение, което мъчително, драматично, трагично прави видим изхода от братоубийството.
… Удивителна е и симетрията на времето. Както след Освободителната, така и след Отечествената война съдят и наказват победителите. И съдниците са доволни, без да мислят какво ще става по-нататък. Не искат да признаят, че има нещо по-силно от нагона да се разделя, да се владее. Раздробяването на България и обсадата на Русия с русофобия в братски славянски страни само ще съсредоточи вниманието върху родови, езикови, верски, културни връзки. …. Само то е достатъчно, за да не се спира занапред само до възлите на материалните интереси.
… далновидци от два съседни века съединяват своите прогнози тъкмо във време разделно. Отново граф Игнатиев в Цариград разяснява на свои и чужди източноправославните реалности в развитието на християнска Европа. Отново академикът от града на Нева най-общодостъпно изтъква връзките между Държавата на духа, екологията на културата и нравствената уседналост.
При кръстосването на графигнатиевски и лихачовски понятия винаги излиза на преден план духовната действителност сред призрачностите на политическите конюнктури и картографията на временни властелини.
Проект за държава, основан върху реално съществуващи източноправославни епархии с богослужение на български език въп-реки двоен гнет – турско робство и фанариотска асимилация – се оказва възможен.
Проектът на най-далновидния дипломат на ХIХ век остава траен в своята храмовност и при патриаршии противопоставяни, и при църковни разколи. Както двойното робство създава в неизбежно противоборство възрожденската екзархиалност, така превратностите на ХХ век все повече дефинират държавността като държавност на Духа. Духовнодържавният суверенитет надживява кризите на националната и личностната идентичност.
Съборната алтернатива на граф Игнатиев и академик Лихачов, създадена в тяхната обща и безгранична любов към България, е не само за нас. Русия, Европа и светът имат една опора повече да вярват, че политиката и геополитиката не са всичко; че силните в мире сего не са всесилни; че интересите не са единствената мотивация на човека; че „мистиката на Духа“ създава реалности, защитени от временности – временни победители, временни победени, временно разделени ближни, братя единокръвни, единоверни или с различни вери, но с единна увереност, че не заради единия хляб ще живее човекът.
Великден, 2008.
Из публицистичния двутомник на Петко Тотев „Отгласи“, С., ИК „Нов свят“, 2014, книга втора, стр. 125 – 130 Откъсите подбра Калина Канева